Връзката емоции и здраве

Нашето емоционално и физическо здраве са неразривно свързани. Независимо дали сме тъжни или щастливи, тялото ни реагира физически на това, което мислим, чувстваме и правим.

Емоциите имат способността да разболяват и да лекуват, не само психологически, но и физически. Изследователите са открили, че изнасянето на реч може да удвои тежестта на алергичните симптоми, докато плача има успокояващ ефект, тъй като хормоните на стреса се изхвърлят от тялото.

Как точно чувствата влияят на здравето?
Установено е, че изразяването на чувства на привързаност към партньора намалява нивата на холестерола. Проучване, публикувано в Human Communication Research, показва че когато хората, 3 пъти седмично пишат за своя любим в продължение на 20 минути, това намалява значително нивата на холестерола само за пет седмици.

Според учените от Университета на Охайо, 30 минутен спор с партньора намалява способността на тялото да се лекува с един ден. Ако споровете са постоянни времето за излекуване се удвоява. Изследователите са тествали двойки като са направили малки ранички на ръцете им. Когато двойките са говорели за област, в която имат спор и несъгласие един с друг, които провокират емоции, раните са зараснали с 40% по-бавно в сравнение с контролната група. Това е свързано с повишени нива на цитокини, които предизвикват възпаление в тялото. Високите нива на цитокини се свързват с артрит, диабет, сърдечни заболявания и рак.

Когато сме стресирани
Изследователи от Станфорд, са открили че кратковременния силен стрес, стимулира имунната система и повишава нивата на молекулите, които се борят с рака. Хроничният и продължителен стрес обаче има друго влияние. Той ви поставя в състояние на ‘бий се или бягай’, в което тялото изключва възстановителните процеси. Паметта и прецизността са намалени. Имунната система не си върши работата, има лесна уморяемост, депресивност и намалена репродуктивност.

Когато ‘бутилираме’ емоциите
Проучване в Мичиган показва, че жените които потискат гнева си при конфликт са двойно по-застрашени от инфаркт, удар и рак. Оставянето на импулса да се крещи също може да предизвика проблеми. Изблиците на гняв може да са кратки, но предизвикват повишаване на кръвното налягане и сърдечния пулс, като повишават риска от инфаркт с 19%. По-леките форми на гнева, като нетърпение, раздразнение и мърморене също увреждат здравето.

Когато сме влюбени
Влюбването повишава нивата на нервния растежен фактор с около една година, според Университета Павиа, Италия. Нервният растежен фактор е подобен на хормон, който помага за възстановяване на нервната система, подобрява паметта като образува нови нервни клетки. Свързан е още и с чувството да си обичан и доволството, които успокояват тялото и ума.

Когато сме тъжни
Депресията, песимизма и апатията повлияват здравето на няколко нива. Намаляват се нивата на хормоните, които ни карат да се чувстваме добре – допамин и серотонин. Това води до промяна в сетивата, затова 45% от хората с депресия страдат от различни болки.

Ефектът на смеха 
В Университета Лома Линда в Калифорния при изследване ефектите на смеха, са установили, че нивата на ендорфините, отговорни за настроението се увеличават с 27%, докато хормона на растежа, който подпомага съня и клетъчното възстановяване, се увеличава с 87%. Ефектите са наблюдавани след гледане на комедия. В друго изследване самото предусещане на смеха, води до намаляване нивата на стресовите хормони – кортизол и адреналин. Кардиолозите от Мериленд са установили, че смеха намалява риска от инфаркт, тъй като премахва нежелания стрес.

Когато избухваме в плач
Биохимика д-р Уилям Фрей сравнява състава на сълзите от емоции със тези при рязане на лук. Сълзите предизвикани от емоции съдържат високи нива хормони и невротрансмитери, свързани със стреса. Целта на емоционалния плач е да премахне химикалите на стреса. Задържането на сълзите води до тревожност, отслабване на имунитета, влошаване на паметта и слабо храносмилане.

Когато сме обхванати от ревност
Ревността е една от най-силните и болезнени емоции – и от най-трудните за контрол. Ревността при жените обикновено се появява от подозрение за изневяра, докато при мъжете по-скоро стават ревниви когато имат сексуална конкуренция. Според Флеминг, ревността е комбинация от страх, стрес и гняв. Тези състояния предизвикват ‘бий се или бягай’ ефект, който е много интензивен. Хората, хванати в капана на ревността често страдат от високи кръвно налягане, пулс и нива на адреналин, отслабен имунитет и тревожност.

Когато не можем да се отърсим от конфликтите
Не само гневните изблици повишават кръвното налягане, но и всеки пък когато си припомняме дадена ситуация, стреса се повишава. Така, че ако скоро сте имали спор, опитайте се да се разсеете вместо да затъвате в ситуацията.

Когато зачитаме благословиите
Чувството на благодарност засилва имунитета, намалява кръвното налягане и ускорява лечението. Д-р Маккрати е изследвал връзките между емоциите и физическото здраве и открива, че както любовта, така и благодарността и задоволството, предизвикват отделяне на окситоцин. Окситоцинът се секретира до сърцето когато сме отворени и свързани. Той изключва стреса като кара нервната система да се отпусне. Увеличават се значително снабдяването с кислород на тъканите и процесите на лечение. Благодарността се свързва и с по-хармонична електрична активност на сърцето и мозъка – състояние, в което тези органи работят най-ефективно.

Източник: The link between emotions and health

Страх

Страхът е естествено състояние. Всички човешки същества изпитват страх и любов. Това са двете основни чувства, от които се раждат всички други усещания и които ни правят човеци.

Страхът има много лица. Понякога той до нас в чистия си вид – тогава ясно осъзнаваме, че сме уплашени. Усещаме го, с всяка част на тялото и душата си. Всичките ни действия са провокирани от тревога – чувството е колкото тягостно, толкова и силно. В момент на страх цялото ни тяло се стяга, всяка наша клетка се напряга, дишането ни е на пресекулки...

Ако тялото чувства това, то какво става в душата ни в този момент, която е много по-фин индикатор на състоянието ни? Всеки от нас е изпитвал състоянията на безсилие, паника, неумолимата безвъзвратност на времето, чувството, че всичко се руши под краката ти... Дори да имаме силите да си дадем сметка какво провокира състоянието ни, рядко можем да го променим в самия момент.

Страхът не пристъпва, той сграбчва. В този момент всяка разума мисъл ни се струва далечна и недостатъчна.

А има и друга по-неприятна опасност... да не разпознаем страха. Всеки път, когато изпитваме несигурност, срам, ревност, тъга, яд... в основата им се крие Страха. Причините са толкова различни, но състоянието толкова си прилича...

Неуверени сме пред хората – но не разпознаваме страха на малкото дете в нас, което умира от страх, че няма да го харесат. И приемат. От там и обичат. Срамежливи сме "по природа" – а всъщност не харесваме сами себе си. И копнеем за признанието на чуждите хора, а те никога не могат да ни го дадат, просто защото и те са различни. Ревнуваме, а усещаме уязвимост, страхуваме, че някой може да се окаже по-добър от нас. Страхуваме се да не изгубим любовта си... И така почти сигурно я губим. Тъгата, която сме така свикнали да носим в душата си е обърната към себе си агресия, но и двете таят в себе си страха от неизвестното. И, понеже нищо в природата не се губи, само се видоизменя един ден се събуждаме обладани от толкова меланхолични чувства и гняв, че дори вече не можем да ги разпознаем... Така се ражда състоянието на обърканост и дезориентация в собствения ни живот.

Има много начини да 'преборим' страха – можем да избягаме, можем да търсим компанията на приятели, можем да излизаме на партита, да започнем да спортуваме. Можем и настървено да запълваме свободното си време с алкохол, работа, динамичен живот, натрапливо чистене, сексуални авантюри, работа...много работа. Колкото по-изразени са тези гранични състояния, толкова по-силен е страхът. Съответно и бягството. Но и нуждата на душата ни. Така попадаме в познатия омагьосан кръг...

Това е и шанса, който ни предлага живота да се научим да го разпознаваме, да го погледнем в очите. Да говорим с него...

А това изисква нещо дори още по-трудно - да останем. Точно, когато най-много искаме да избягаме. Само така Страха става все по-малко страшен. Като нашето вътрешно, гневно малко дете, което всъщност уплашено се опитва да ни каже нещо...

…………….

Агресия

Агресивни сме винаги, когато нещо в живота ни има нужда от промяна. Винаги, когато нещо е в дълбок разрез с нашите желания или ценности, с нуждата ни да бъдем чути... Тя идва също така и за да ни каже кога е време да вземем живота си в ръце и да направим така трудната стъпка НАПРЕД.
Свикнали сме да възприемаме агресията като порок, недостатък или най-малкото като негативно чувство. И толкова вярваме в това, че всячески се опитваме да я избягваме. За да приемем агресията обаче, първо трябва да я опознаем.
Агресията е един от най-естествените модели на поведение у човека. Възпитавани сме да я избягваме или потискаме или пък сме враждебно настроени към всичко, което ни заобикаля.
В напрегнат момент у нас винаги се задвижва инстинкта за "борба или бягство". Когато не последва нито едното обаче сме принудени да "глътнем" тази агресия. И от здравословен инстинкт тя се превръща в депресия. Когато безропотно изпълняваме дейности, които не харесваме и очакваме другите да видят саможертвата ни, например...
Опитваме са да се справим с гнева си, превръщайки го в депресия. Т.е. обърната навътре агресия.  Именно заради това и един от най-ярките индикатори на подтисната агресия е наличието на Вина в нас самите. За съжаление това е начина, по който не закъсняват и различните болести, които се появяват в отговор на подсъзнателното ни презрение към нас самите.
Да изпитваме агресия не винаги означава да се държим агресивно. Много често това чувство бива заклеймявано като недостатък, като неблагочестива характеристика на личността ни...
Резултатът - отричаме собственото си емоции, дори обличаме това качество в добродетел „търпение”.
Това е и причината, която ни кара да се чувстваме като мъченик, като жертва, защото дълбоко преди да ни отрекат другите сме го направили ние самите...
Но, за да се опитаме да опознаем истински агресията, обаче трябва да се приближим още малко до нея...
Съществуват три основни вида модели на поведение в изразяването на агресията.
Първият е садистичната агресия - тази, която отхвърля, отблъсква, разрушава. Тук винаги и за всичко другият е виновен. Обиждаме го, нагрубяваме го, обвиняваме го – „простак, идиот, как можа!” Така, в безсилието си и в отчаяния си опит да изразим агресията си отхвърляме и самата същност на другия човек, категоризирайки го с обидни думи. В резултат на това другия отвръща със същото и конфликта се задълбочава. Това е модела на насилника.
Вторият е депресивната агресия (автоагресията)  е подтиснатата, обърнатата навътре агресия. „За нищо не ставам.”, „По-добре да бях умрял.”, „И без това щеше да ти е по-добре без мен”. „Заслужавам си го!”.  С други думи маскираната като депресия агресия. Целта е вменяването на вина у другия, чрез което ‘жертвата’ се превръща (също) в насилник. Почти винаги неосъзнато. Това поведение често води след себе си още повече агресия от страна на насилника, защото никой не обича да го карат да се чувства „лош”. Именно на това ниво моделите на жертвата и насилника своеобразно се срещат и взаимно подхранват слабостите си...
Третият модел е здравословната агресия – това е онази агресия, която отхвърля постъпката, но не и самия човек. „Постъпи глупаво, а ти не си глупак”. Така гласно изразяваме несъгласието и разочарованието, дори гнева си от дадената постъпка или ситуация, но не отхвърляме самия човек като личност (не той е „лош”, а конкретната постъпка). Показваме, че сме наранени, но не осъждаме, оценяваме другия.
Затова и той е много по-склонен да ни изслуша, което е първата стъпка към разрешаването на всеки конфликт.
Да се научим да изразяваме здравословно гнева си не означава да го скрием, нито да станем мъченици, а - да признаем тъгата, болката, обидата и страха си, когато сме най-уязвими пред важните хора в живота ни. Но преди всичко пред себе си... Това е и ключа към самопознанието - когато уважаваш себе си, другите също го правят.
Най-истинското предизвикателство е не - да се мъчим да променим другия (зависи от другия), а да разберем какъв е смисъла това да е изпитанието, което идва в живота ни (зависи от мен).
Само след това можем да бъдем достатъчно стабилни да отстояваме и подкрепяме себе си и другия... 

……………..

Депресия

Всеки от нас познава чувството на тъга и празнота. Използваме депресията за различни настроения, но какво всъщност представлява тя?

Меланхоличните моменти, които ежедневно съпътстват живота ни все още не са депресия. Това са миговете, в които нищо от важните за нас неща няма значение, раздразнителни сме, затворени за социално общуване, защото смятаме, че никой няма да ни разбере. Обикновено тези състояния си имат причина, колкото и скрита от нас да изглежда тя. При всеки причината е различна, но все пак всички сме първо хора и душевните ни потребности са колкото различни, толкова и свързани.

Ако открием причината това променя емоционалния ни фон и състоянието ни. Често е нужно само една малка крачка, но - в правилната посока.

Истинската депресия настъпва, когато дори не подозираме, че сме в нея. Когато мрачните мисли станат реалните „очила” през които виждаме света. Когато безропотно изпълняваме дейности, които не харесваме.

Известно на всички ни е, че има много теории за причините на депресията – от невробиологични до социални, икономически, морални и т.н. Тук няма да се спираме на терминологичните дефиниции на всяко от тях, а ще се опитаме да разберем самата същност на депресията и механизма, по който тя работи...

В основата си депресията е обърната навътре агресия. Автоагресия, разрушаваща собствената ни душа. Обикновено върви ръка за ръка с вината, чувството за безсилие, срама от собствените ни мисли. Копнеж, болка или просто чувство, което не сме изразили пред когото и когато е било нужно. В резултат – натрупваме го в себе си.

Този процес става несъзнателно и до голяма степен е свързан с типа темперамент, по който всеки от нас го преживява. Както и със всичките си болки от минали събития в нашия живот. Някои от нас избухват лесно и бързо им минава, други преглъщат тихо и натрупват в себе си обидата. Експанзивните и екстровертни личности по-лесно преодоляват напрежението, именно защото го изразяват външно. Интровертните за разлика от тях изживяват този процес вътрешно, съпроводен с много болка и обида. Често тя е толкова силна, че блокира въобще реакциите им и външно дори няма да забележим, че са разстроени. Тук урока на екстровертната личност е здравословното изразяване на чувствата си, а на интроверта – смелостта да разкрие себе си външно.

Основна заслуга за това е така нареченото „възпитание”, което не е нищо повече от „служба в името на другите”. Именно там най-често изгубваме себе си за сметка на другите. От малки ни учат, че да си възпитан, означава да премълчаваш, да се раздаваш, да не отказваш. Какво става пък ако изразим гласно съпротивата си  – може ни отхвърлят. И така, години след години търпим, правейки нещо, които не е по вкуса ни. Изпълваме се с толкова вътрешна ярост, но знаем, че не можем да я изразим. Тялото ни е буквално като замръзнало. След време този гняв се преобразува с тъга, а тъгата в апатия. Сега вече нищо няма смисъл, защото когато е имало ние сме предпочели да замълчим, вместо да се кажем „Не.” На досадната съседка, на „може ли да те помоля за заем”, на....., на......

Вината и срама в най-добрия случай е осъзнаването на предателството, което правим пред себе си. Осъзнаваме го, но не можем да го променим. Резултата е вътрешен ступор – застиване на едно място. От там и чувството, че никой не би ни разбрал. Тогава какъв би бил смисъла!?

Въпрос на личен избор е, но в такъв момент разговор с подходящ подкрепящ и безпристрастен човек би ни подействал много по-облекчаващо от всякакви антидепресанти, защото не можем да направим човек "химически щастлив". Може този разговор да не ни даде готова рецепта за действие, може дори да не е еуфоричен, а просто честен...

………………

Любов е...

Необяснимото... Да се опиташ да опишеш любовта е като да затвориш вятър в клетка. Ако успееш – значи не е тя.
За любовта не се говори. Тя е тихото мълчание в усмивката на нечии очи. Тя не пита и не изисква отговори, тихо те топли с присъствието си. Началото и края на всичко истинско съдържа в себе си любов. И всички ние по рождение я носим в себе си. Копнеем да отворим сърцето си за някой, така че да нямаме нужда от маски и защитни реакции... Изначална, всепоглъщаща и всепроникваща любов. Любов, която носи знака на Истинността. А има толкова малко истински неща в този живот... Истински, като неочаквано поднесен сандвич от любим човек на работното място. Обяд, след който ти не си вече същия.
Плашещо е, да.. Осъзнаваш, че си тотално уязвим пред човека, когото обичаш. И още повече.. това ти харесва. Че ти си избрал да му довериш тази своя уязвимост и това прави този човек специален в живота ти. Да съблечеш душата си пред някой... да му се отдадеш е много повече отколкото да покажеш тялото си. И количеството никога не замества качеството.
Има много начини да се отдадеш, да принадлежиш... Физическият е само един от тях, при това така изтерзан.
Копнежът да отдадеш себе си като напълно завършена, цялостна личност на друга такава – не търсещи половината си души инвалиди. Когато обичаш знаеш, че сърцето ти иска да принадлежи на този човек и именно желанието, не нуждата ви свързва за цял живот. Тогава дори името на любимия човек звучи по един особен начин...
Желанието да отвориш сърцето си носи и страх от нараняване, но какво е любовта, ако я даряваш само в безопасност?
Обикновено е тихо... Когато обичаш нямаш нужда от показност, от гръмките клетви и декларации. Достатъчно ти е само да усещаш другия...
Любовта не е и изгарящото привличане. А нежното присъствие, дори когато те няма за себе си. Любящото търпение, когато виждаш последния си миг. Да се оставиш... Да се довериш... точно когато не вярваш на никого. Дори и на себе си. Особено тогава. Да копнееш да усмихваш този човек повече от всичко на света. Любовта просто Е.
А болката ще каже някой... Да, болката. Това е като да погледнеш в другите очи и да пропаднеш. Но знаеш, че падайки, може да се одраскаш от пукнатините на душата му. И да продължиш да пропадаш... Завинаги. Безвъзвратно. Лекувайки ги.

.................

Болката

Болката е реален материален физичен обект, за когото нямаме сетивност. Теоретично болката се простира до безкрайност.

Индикатори за болката са:

Мисленето

Боли, когато мислиш за източника на постоянна болка. Докато не боли, не мислиш. Струва ти се безсмислено да мислиш, защото зареждаш въздуха около теб с енергия. И просто живееш. Но пък, ако никога не си изпитвал болка, никога не си живял. Никога не ти се е случвал някой, нещо което истински си обичал или мразил.

Безмълвността

Когато боли, не ти се говори. Така или иначе не можеш да изразиш болката. Тя винаги остава несподелена. Скрита. Блуждаеща. Несигурна. Страхуваш се да говориш, защото може да промениш магнитните си сили. СТРАХ. Източникът на болка те притиска. И без да иска те унижава пред самия теб. Той се страхува от теб и ти от него, а всъщност сте толкова близки. Искате да си кажете толкова много неща, но сте зашеметени от предложените ви от времето няколко часа безболезнено щастие. А ти си свикнал да те боли, затова безболезнеността те изпълва с пустота. Блаженство. Самота. Нищо, че ИЗТОЧНИКЪТ е с теб. Всъщност и ти може би си източник на болка. Но дори да си такъв за твоя източник, тя, болката, пак си е несподелена, дори още повече.

Вечната несигурност

Гадаеш, гадаеш, гадаеш. Толкова добре познаваш постоянния източник на болка, че можеш да предвидиш всяко негово настроение, макар че той е хитър и се опитва всячески да те заблуди. И той си мисли, че те познава, само че изобщо не му е ясно какво влияние ти оказва. Пък и след време няма да му пука. Ще видиш. Ще изтръгнат болезнено, но съвсем добронамерено неговия колектор и роторът ще престане да се върти. Споменът ще се замъгли и чувството ще заглъхне.

За съжаление с теб ще се случи точно обратното. Някои казват, че времето лекува. Аз им завиждам. Може би наистина ги е излекувало. Но мен не. И теб няма да те излекува, освен ако не забравиш. Времето просто проявява ефект... Но ти знаеш, че ТО е някъде там. Толкова ярко, концентрирано, егоистично, красиво, предпазливо, безразсъдно, лудо, горещо, истинско, ледено, мрачно, очакващо, презрително, обичащо, матово, слънчево, болезнено синьо, синьо, светлосиньо, тъмно синьо, лунно синьо, жълто синьо…

Не знаеш кои си, къде си, защо си, но знаеш че те боли. Боли те в синьо. Случвало ли ти се е? Може би при теб цветът е различен. Центрофуга. Бягаш, но оставаш на същото място. Пиеш, но оставаш завинаги трезвен. Разбираш, но потокът от въпроси те залива. Плуваш, но се давиш. Вали, но ти си сух до кости. Щастлив си, но искаш да боли, защото това щастие е завинаги осакатено. А болката е в цветущо здраве. Неотменна. Винаги насреща в щастливите моменти. Напомняща за себе си. Животоспасяваща.

Ти гониш!!! Аз губя!!! И никога няма да настигна източника на постоянна болка, въпреки че той ме гони и търси, търси пораждащата го причина в най-жестоките си сънища.

Вечен балон, неподлежащ на обучение.

Николай Гелков

NGC's Mansion

………………

Тъгата като медитация

Тъгата може да е много обогатяващо преживяване... Лесно е да избягаме от тъгата си и всичките ни взаимоотношения обикновено са бягства, толкова е лесно да се избяга. Но тъгата винаги е там, отдолу... продължава. Дори избухва в отношенията ни много пъти. Тогава човек е склонен да прехвърля отговорността върху друг, но това не е истинската причина. Това е просто твоята самота, собствената ти тъга... Не си седнал до нея все още, така че най-вероятно тя ще изригне отново и отново.

Можеш да избягаш в работа. Можеш да избягаш в някаква професия, в отношения, в обществени изяви, в пътувания.. но това не помага, защото тя е част от нашето същество.

Всеки човек се ражда сам - в света, но сам. Идва от родителите си, но е сам. И умира сам. И между тези две самотности можем да решим да заблуждаваме себе си. Добре е ако имаме куража да влезем в тази самота. Колкото и трудно да изглежда в началото, това винаги ни се отплаща безусловно.

Веднъж останали сами със самотата си, веднъж започнали да й се наслаждаваме и да я усещаме не като само като тъга, а като тишина... Веднъж щом разберем, че няма начин да избягаме... идва отпускането.

Нищо друго не може да се направи с тъгата, тогава защо просто не й се насладим? Защо не отидем дълбоко в нея и не вкусим от устните на самотата... Защо е нужно да се страхуваме от нея? Ако тя е там и това е факт, тогава защо да не ни придружи по пътя ни?

Защо не потънем в нея и да видим какво има там...?

Всеки път, когато се почувстваш тъжен, седи тихо и позволи на тъгата да дойде...

Не опитвай да избягаш от нея. Бъди толкова тъжен, колкото можеш... Не се опитвай да я избегнеш - това е единственото нещо, което трябва да се помни.

Плачи, потъни ... вкуси от нея. Плачи до смърт ... падни на земята ... и пусни това чувство на воля. Не го принуждавай да си отива и помни, че никой не може да остане в едно и също настроение завинаги.

Когато тъгата си отива ще бъдеш лек, абсолютно лек, сякаш цялата гравитацията е изчезнала и може да летиш, безтегловно. Това е моментът да навлезете в себе си. Първо носи тъга. Обикновената тенденция е да не я следваме – търсим начин да погледнем на друга посока – ресторант, плуване, среща с приятели, четене на книга или филм, свирене на китара – правим нещо, с което да опитваме да отвлечем вниманието си другаде.

Едно нещо е добре да знаете – когато се чувствате тъжни, не изпускайте тази възможност. Затвори вратата, седни и усети себе си толкова тъжен, колкото можеш, като че ли целият свят е ад. Отиди дълбоко в тъгата ... потъни е нея. Оставете всяка тъжна мисъл да проникне във вас, всеки тъжна емоция да ви разбърква. Позволи си за заплачеш и да кажеш неща - да ги кажеш на висок глас, без да се страхуваш.

Поживей няколко дни в тази тъга и в момента, в който инерцията й намалее, ще се чувстваш много спокоен и тих... както човек се чувства след буря. В този момент седни тихо и да се наслади на тишината, която идва от теб. Не сте я усещали досега, защото тъгата бе заела цялото място. Когато тъгата си отива, тишината се възцарява.

Слушай това мълчание. Затвори очи. Почувствай го... почувствай всяко парченце от него...

Osho, Be Realistic: Plan for a Miracle, Talk 17

...................

ТЕС – Техника за емоционална свобода

Техниката за емоционална свобода е една от най-ефективните за подобряване на качеството на живот, самоусъвършенстване, елиминиране на множество проблеми, психологически дефицити, както и физически неразположения и заболявания.

Нейн създател е Гари Крейг и тя е част от енергийната психология. Основната концепция на която се базира е „прекъсвания в енергийната система на човешкото тяло.“

Съвсем лесно, бързо и без напрежение ТЕС премахва физическите, емоционалните и умствените бариери за правилното протичане на енергията на клетъчно ниво. Това позволява организма да възстанови енергийния си баланс и да заработи оптимално.

Процеса се осъществява чрез потупвания – стимулиране на определени точки на лицето, тялото и ръцете, докато в същото време човек е настроен емоционално и мисловно към проблема, който желае да бъде отработен.

Първата стъпка в Техниката за емоционална свобода е Осъзнаване. Какво ви тревожи? Трябва да забележите сами или с помоща на професионалист дали става въпрос за напрежение, болка, спомен или неудовлетворено желание. То трябва да бъде назовано, да му се даде име. Бъдете колкото можете по-конкретни и детайлни в описанието на това, което ви създава проблем. Как ви кара да се чувствате този проблем? Можете ли да определите неговият интензитет по скалата от 1 до 10?

Втора стъпка – Балансиране

Тук се извършват потупванията на определените точки и се включва предварително изработената декларация.

Трета стъпка – Изчистване

Докато се извършват потупванията върху акупунктурните точки, е нужно да повтаряте проблема така, както сте го назовали.

Сфери на приложение на ТЕС:

- зависимости

- депресии

- тревожност

- стрес

- страхови състояния

- фобии

- панически атаки

- хранителни разстройства – анорексия невроза, булими, хиперфагия

- безсъние

- сексуални проблеми

- травми – психически, емоционални, физически, нуевереност

- занижена самооценка

- агресия

- хронична умора

- липса на мотивация

- успокояване на болката

- мускулна дистрофия

- високо кръвно налягане

- хромонални проблеми

- дислексия

- дерматити

- алергии

- диабет

- артрит

Техниката за емоционална свобода е доказала своята клинична ефективност в хиляди случаи на физически болестни симптоми и емоционални травми.

......................

Болестта и нейният психологичен еквивалент или как мислите и емоциите ни влияят на здравето

‘Ако човек иска да бъде здрав, то първо  трябва да бъде попитан,
 дали е готов да се отърве от причините за болестта. И едва тогава може да му се помогне”Хипократ 

“Умът те прави здрав или болен, щастлив или нещастен, богат или беден”
Едмънд Спенсър

Между човешкият ум, емоции и тялото има неразривна връзка. Всяко едно емоционално и психическо състояние оказва влияние на физическо ниво. Човешките мисли и чувства са свързани с определени части на тялото и могат да провокират и отключат различни заболявания.

Нерешените проблеми, конфликтите, дълготрайните страхове, продължителния гняв, омразата, дългосрочната тъга, непреодолените вини оказват влияние върху здравето. Тялото, чувствата и разумът са едно цяло.

Много малка част от хората, дори и не подозират с каква енергия и сила разполагат и разпилявят този безценен ресурс, като пълнят живота си с болка, гняв, омраза, ревност, страдания, недоволство и всякакъв куп негативни мисли и преживявания. Много хора сами си създават излишни и безсмислени стресови ситуации, като се вкопчват в ненужни битки, при които държат на всяка цена да бъдат победители, без да се замислят за цената, която плащат.

Известно е, че дълготрайната тревога и силният стрес могат да предизвикат болестни реакции в организма. Силният и внезапен стрес може да отключи редица заболявания, депресии, инфаркти и дори смърт. Прекалено силният и дълго продължителен стрес, който води до болестни изменения в организма се нарича дистрес.

Факт е, че радостта от живота и щастието увеличават жизнените сили и енергия и засилват имунната система. Агресивните мисли създават болезнени събития и преживявания, които разрушават имунната система.

Всичко, което е в тялото на физическо ниво е част от цялостното съществуване на личността. Единството на  мислите и емоциите се отразява, както на здравето, така и на болестите. Болестите дават на човека предупреждение, че нещо не е наред в цялостното функциониране, че има някакъв дефицит, нарушаващ целостта и хармоничното съществуване. Това е сигнал, че трябва да се направи някаква промяна, която да доведе до се приспособяването към нови, различни от досегашните действия и  условия на живот.

Ако човек се замисли малко повече за живота си, ще забележи, че болестите или нещастните случаи в живота му, най-често  съвпадат  с времето на значителни промени  в битието му – брак, развод, раждане на дете, загуба на близък човек, загуба на работа, ново жилище, нова работа, нов етап от живота и т.н. Вътрешните конфликти в тези периоди извеждат човека от неговото познато и обичайно равновесие, правят го тревожен и притеснен, страхуващ се от новото състояние и по-лесно податлив на заболявания. В същото време болестта дава необходимото време за адаптиране и приспособяване на човека към новите обстоятелства. Болестта е знак, че трябва да се намали темпото, тя дава време да се преосмисли, това, което се случва, да се преоценят отношенията и  взаимоотношенията и да се поставят на нови плоскости.  

Имунната система  притежава огромен потенциал от защити и една от тях е болестта. Болестта ни предпазва от тотален разпад на психиката. Тя е знак, че нещо в старите модели на действие не работи добре и трябва да се направи промяна, за да се възвърне баланса на цялостното хармонично съществуване на организма.

Имунната система не само произвежда антитела срещу съответните болестотворни  микроорганизми, но създава и имунитет срещу тях, т.е. запаметява за години наред как се произвеждат тези антитела. Тя осъществява регулация на имунитета до хармонично за организма ниво. Съществуват различни фактори, които могат да засилят или да отслабят имунната система.  Имунната система е в тясна връзка и взаимодействие с нервната система.

Нервната система е най-сложната и обширна система в човешкото тяло. Състои се от милиони неврони – нервни клетки, свързани по между си, които ръководят, контролират и интегрират функциите на всички останали органи и системи. Тя кодира и координира дейността на мускулите, следи за правилно функциониране на органите, отправя и спира сигнали от сетивните органи, реагира на измененията в условията на външната и вътрешната среда.

Голямото количество стрес е най-големият враг на имунната система. При стрес в организма се намалява количеството на лимфоцитите, част от които са пряко свързани с образуването на антитела и изграждането на имунитет. Стресът се поражда при силно нервно напрежение, предизвикано от негативни емоции, породени при стресогенни реакции.

Факт е, че около 75 % от заболяванията са свързани със стреса. Дълготрайните негативни емоции пораждат стрес, които отключва редица заболявания. Болестта е нарушаване на динамичното равновесие на организма на психично, ментално и физиологично ниво.

Още в ранното детство в човека се програмират /формират/ модели за възприемане на себе си, на другите и на света.  Тези модели и убеждения впоследствие определят поведението на човека, неговите мотивационни и ценностни системи. Те изграждат личната реалност на всеки човек. Хората се сблъскват с един и същ свят, но го възприемат различно. Причината за това е в различието на самия човек, в неговото индивидуално възприятие и лична реалност, която всеки сам си създава. Съзнанието на човека възприема не непосредствения свят и реалността, а собствената личната представа за света и реалността. Личната реалност се изгражда на базата натрупаният индивидуален опит, формираните ценности, убеждения и вярвания, които са отражение на преживяванията, чувствата, емоциите и мислите. ВЪНШНИЯТ СВЯТ НА ЧОВЕКА ОТРАЗЯВА  ВЪТРЕШНИЯ.

Човешкият житейски опит е различен. Различни са и условията и средата, в която расте и се развива детето. Всеки човек още от раждането си се намира под различни въздействия и независещи от него външни фактори – семейство, близки, общество, училище, медии и т.н. На базата на тези влияния се формират вярвания , убеждения, ценности и мотивация, чрез които се изграждат модели на поведение и вътрешната нагласа на индивида, която формира личната реалност. Така още в детска възраст, всеки един човек изгражда строго индивидуален модел на лична реалност, с които живее през целия си живот.

Няма добри и лоши модели, те са просто различни. Важното е доколко моделът е полезен и успешен в различните етапи от развитието и живота на индивида. До определен момент и при определени събития моделът може да е успешен и полезен, но при внезапно променени условия, би могъл да създава дискомфорт и конфликтни ситуации. От една страна моделът помага на човека да се справя с живота си, да се адаптира към новите условия в него, но от друга създава определени ограничения и стереотипи, които в даден етап пораждат чувство за неудовлетвореност и непълноценност.

В природата няма нищо случайно, винаги съществува сложен ред от събития, които са неотменна част от нас самите. Хармоничното функциониране на човешкото тяло е отражение на вътрешния баланс и енергия на психологическо и на емоционално ниво.

В човешкото тяло се отразява всичко, което протича на съзнателно и безсъзнателно ниво. Разумът притежава свои собствени механизми за самовъзтановяване. Той има специални модели и символи, за предаване на съобщения, когато нещо дълго време не е наред и води до дискомфорт.

Човек възприема информация чрез 5-те сензитивни канала – зрение, слух, обоняние, осезание и вкус.  Всеки индивид има съзнателни сетивни граници на възприятие, обусловени от  органите, които ползва във всекидневния си живот. На подсъзнателно ниво тези граници са неограничени. Чрез езика, националността, обичаите и традициите на етноса, историята на народа и държавата, към която принадлежи, човек използва социалния  опит на групата. Този социален опит е пречупен през призмата на личната индивидуалност, която започва да се формира още в момента на раждането. Личната индивидуалност  е съвкупност от мисли,  емоции, навици, преживявания, интереси, модели на поведение, начини на реагиране спрямо едни или други събития, отношение към себе си  и към близките хора, отношения и вярвания за света и другите.

Така се формират специфични, строго индивидуални, предписания, убеждения и вярвания на подсъзнателно ниво, които създават личната реалност на човека. Всеки човек живее в собствения си свят, които се отличава от света на другите. Всеки сам си създава собствен свят под влиянието на възприетото /видяно, чуто, усетено, преживяно/. Личната реалност, ако не ни удовлетворява може да бъде променена, чрез откриване и отстраняване на причините за един или друг проблем.  Това става чрез поемане на личната отговорност за собствения живот.

Още от раждането на детето, възрастните, родителите и членове на семейството започват, съгласно собствените си вярвания, убеждения и ценности да влияят върху  възприятия му за света. Още от ранното си детство човек се научава да приема описанието на света, както го е възприел от близките си, като реална действителност, без да може да различава дали това е так а или не. Липсата на житейски опит и практика в детска възраст, невъзможността на детето да се справя, без помощта на възрастните, не могат да му позволят да прави реална преценка.

Възприятието на детето за света и за другите е отражение на възприятията и вярванията на близките възрастни.  Това е един кръг, предаван от поколение на поколение, като своеобразна подсъзнателна програма за възприемане на света.  Тази програма действа на ментално, психично и физиологично ниво и се задвижва от човешките мисли, желания, намерения и емоции. Мислите са облечени с думи, образи, звуци, чувства, емоции. Те формират моделите на поведение, които зависят от  възприятията, убежденията и представите, формирани от заучените модели  и наблюдаваните програми на поведения.

Най-сложният познавателен психически процес е мисленето. Мислите са форми, образувани в съзнанието, които създават моделите на света и неговото представяне, съобразно намеренията и желанията. Мисленето е процес на отражение в мозъка на обкръжаващия, реален свят. То е резултат от дейността на мозъчната кора. В неговия процес участват сложни вериги от непрекъснато усложняващи се асоциации – мисловни връзки, създадени в сферата на първата и на втората сигнална система. Мисълта притежава силна енергия, която може да създава и формира определени събития в човешкия живот.

Човек възприема съзнателно 18%, като факти, събития и явления от това, което се случва. Останалите 82% са подсъзнателно възприемане на самата действителност или реалност.

Светът на човека е отражение на неговите мисли. Всяка случайност е подсъзнателна закономерност. Промяната в живота е възможна чрез промяна на подсъзнателната лична програма, т.е. чрез промяната на себе си. Подсъзнанието контролира всичко, което се случва в организма, чрез мозъка и функционирането на централната и периферната нервна система. Подсъзнанието има способност да решава самостоятелно каква и  колко информация да подаде на съзнанието. Неутрализирането на личната негативна вътрешна програма води до здрав, пълноценен и хармоничен живот. Мислите са универсални форми на енергия, които притежават съзнателна плодотворна или разрушителна сила.

Болестите, стреса и всички проблеми на хората са в резултат на несъотвествието между  съзнателните желания и подсъзнателните намерения.

Съвременната медицина се стреми да потиска симптомите на болестите или да отстрани последствията от тях.  Тя в повечето случаи  не се занимава с  психологичните причини отключили болестта.  По този начин болестта не се лекува, а само се ремитира за известен период от време. До момента, когато при срещата на нов проблем, конфликт или стрес болестните симтоми се проявяват отново, но с по – голяма сила, а в не редки случаи заболяването става хронично и остава за цял живот.

Човешкият организъм е едно цяло, което обхваща, тялото, съзнанието и подсъзнанието. Болестта е сигнал, отправен  от подсъзнанието към съзнанието за нарушаване на равновесието в организма на физическо и на психично ниво. Болестта е вид съобщение, което ни предупреждава, че нещо в мислите, чувствата и в поведението ни е в дисбаланс и влиза в противоречие със законите на Вселената. Болестта е резултат, външно отражение на човешките мисли и емоции на физическо  ниво.

Когато един човек живее в постоянен страх, ревност, стрес, гняв, злоба, омраза, това поражда прекалено много вътрешно напрежение, както във вътрешните му органи, така и върху съзнанието му. По този начин органите и съзнанието достигат своя предел на поносимост на натоварване и тогава се включват защитните сили на организма. Появява се болестта, като предупреждение и сигнал, че нещо не е наред.  Болестта се явява, като предупреждение, което предпазва психиката и тялото от разпадане или загубване на жизните функции. Неразбирането на целта  и смисъла на собствения живот водят до дълготрайно объркване, до стрес, които отключва болестното състояние.

Стресът е система от физиологични, биохимични, психични и поведенчески реакции на индивида, предизвикани от продължителни, силни или неочаквани физически и психически натоварвания. Стресът не е болест, а защитна реакция на организма, естествен инстинктивен отговор към неблагоприятни  въздействия, който предизвикват физически и/или психически дискомфорт.

Мисловният процес на човека функционира чрез постоянно взаимодействие с външния свят и провокира емоции, които генерират тревожност или спокойствие. Всеки човек изпитва лек стрес в ежедневието си, който може да предизвика напрежение и разочарование. Когато това напрежение започва да се проявява твърде често, продължава дълго време и има интензивен характер е налице комулативен стрес, който води до изтощение и предизвиква определени поведенчески прояви.

ТРАВМАТИЧНИЯТ СТРЕС е резултат от единично, внезапно и силно въздействащо събитие, което променя, застрашава или уврежда живота.

Всяка една стресова ситуация е придружена с определени емоции. Дълготрайното натрупване на негативни емоционални състояния води до изтощение на психиката и организма, които имат предел на поносимост. Когато стресът и тревожността са дълготрайни, те в един или друг момент достигат до индивидуалният предел и отключват различни заболявания. Натрупването на непреработени стресогенни събития  води до изтощение на организма и на психиката и ги прави особено уязвими. Ако мъчителното безпокойство, относно случващи се събития или такива, които индивида предполага, че могат да се случат продължи повече от шест месеца се поражда  генерализирана тревожност. Тя се отличава с много висока тревожност и притеснения, свързани с ежедневни дейности, страх, придружен от все по-засилваща се негативност и предположения за лоши неща, които биха могли да се случат. Притесненията и страховете са нереалистични, но човекът не осъзнава това. Животът му се превръща в ежедневен страх, тревога, притеснения и безпокойства, които постепенно парализират ежедневието и нормалното му функциониране. Тялото започва да работи, с високо ниво на напрежение, което причинява различни соматични реакции /учестено сърцебиене, потене, треперене, слабост в крайниците, плашещи мисли, високо кръвно налягане, болки в мускулите и стегнатост по цялото тяло, главоболие, безсъние, липса или повишен апетит и др/. Това води до натрупването на дистрес, които отключва болести.

В основата на всяко едно емоционално състояние има осъзнато или неосъзнато субективно преживяване, различно по продължителност и интензивност. Емоциите биват положителни /позитивни/ и отрицателни /негативни/. Всяка една емоция оказва за определен период въздействие върху психиката и действа с определена сила  и дълбочина върху когнитивните процеси и цялостното поведение  на човека. Положителните емоции подобряват хармоничното функциониране и повишават защитните сили на имунната система. Отрицателните емоции нарушават баланса в организма и разрушават имунната система.

Към положителните /позитивните/ емоции спадат: радост, удоволствие, щастие, удовлетвореност, доверие, любов, уважение, умиление, благодарност, блаженство, чувство за безопасност, чувство на облекчение, чувство за чиста съвест, усещане за постижение и т.н.

Към  негативните /отрицателните/ емоции спадат: гняв, тъга, печал, страх, отчаяние, злоба, омраза, негодувание, отвращение, презрение, ненавист, ярост, неудовлетворение, разочарование, злоба, неприязън, завист, подтиснатост, угризения на съвестта, чувство на самосъжаление, ревност и др.

В живота си всеки човек изпитва цялата палитра от емоции и това е нормален процес. Проблемът настъпва, когато негативните емоции преобладават дълготрайно. Тогава човек става тревожен, подтиснат, депресиран. Това се отразява на живота и здравето му. Става особено податлив на стрес и уязвим на стресогенни реакции, а това води до отключването на болести.

Дълготрайната горделивост поражда подсъзнателна агресия, която се превръща в мощна програма за самоунищожение, чрез травми, нещастни случай и привидно неизличими болести. Горделивият човек не иска да възприеме света на другите хора. Той се затваря в собствения си свят и това го обрича на самота. Гордостта, самохвалството, високомерието и съжалението към други хора, водят до обвинения или самообвинения, носят необосновани претенции и лична обида. Когато човек прости на хората и ги приеме такива, каквито са, той прощава преди всичко на себе си.  Всеки човек живее в собствения си  уникален и неразбираем за другите  в повечето случай свят.

Ако човек се научи да приема жизнените ситуации като уроци, а не като стрес и неудачи, той ще подобри значително живота си.

Дълготрайното преживяване на неудоволствие, неудовлетворение, критиките и претенциите водят до болки в ставите, в гърлото, ревматизъм и др. болести. Хората, живеещи дълго в реалност, пълна с подобни негативни емоции са твърди в мненията и съжденията си, непреклонни са и трудно приемат чуждата гледна точка. Чувството за собствената им значимост е твърде силно. Те страдат от хронична „правота” и са склонни към упорито и безсмислено налагане на всяка цена на своята гледна точка. А това води до до дълготрайни междуличностни конфликти, безсмислени битки и опозиционно поведение.

Когато човек промени начина си на поведение срещу даден човек или ситуация това  води  до промяна и на самата ситуация или взаимоотношение.  Всичко, което тръгва от нас, стига до другите, но винаги в даден момент се връща с по-голяма сила при нас. Когато човек създаде около себе си пространство на любов, разбирателство и радост, той започва да привлича същото в живота си.  Когато човек промени начина  си на мислене, действия и поведение, заобикалящият го свят също се променя. Новите мисли и модели на поведение, създават нови позитивни и благоприятни за личността ситуации.

Проявата на неуважение към другите е преди всичко проява на неуважение към себе си. Когато човек критикува, той смята, че неговият начин на възприемане на ситуацията, събитието и света е единствено правилен. Осъждането е производно на горделивостта и егоизма. Осъждането на подсъзнателно ниво е бавен и разрушителен процес, които води най-често до онкологични заболявания, наркоманна и алкохолна зависимост и злоупотреба. В момента, в който човек започне да критикува и осъжда, той започва да изпитва недоволство. От живота му си отиват радостта, хармонията и спокойствието. Неприязанта, недоброжелателното отношение, враждебността към някого и нещо, водят до силна агресия, насочена към външния свят, която предизвиква онкологични заболявания, кожни болести, язви, наркомании и алкохолизъм.

Ненавистта е крайна проява на отхвърлянето. Тя има и друго проявление – безразличие и равнодушие, които са подтисната ненавист. Ненавистта води до здравословни проблеми с главата и очите.  Отключва болести като епилепсия, паркинсон, парализи, мозъчни травми, мигрени, тумори, тежки кожни заболявания.

Ако човек живее дълго време в раздразнение, това се проявява в болести на черния дроб, червата, кожата, стомаха и ставите.  Гневът и злобата са крайна форма на раздразнението. Проявяват се, когато  ситуацията е излязва извън контрол. Черният дроб и жлъчката са свързани с избухливостта. Подтиснатият дълго време гняв и избухливост водят до възпаление на жлъчката, спиране на жлъчните секреции, дискинеза на жлъчните пътища, образуване на камъни в жлъчката.

Проявата на гнева и избухливостта са свързани и със ставни заболявания, ревматизъм и изкълчвания.  Крайното изразяване и дълготрайното сдържане на гнева са еднакво вредни.

Как да трансформираме гнева си?!…Възможно ли е това  чрез промяна на мирогледа или чрез работа?!.. Работата – физическа, умствена, творческа, каквото и да е  помага, но временно.

По- добре е да се научим да не си създаваме ситуации, които да предизвикват гняв у нас. Никой от околните не е длъжен на никого с нищо. Когато човек смята, че към него се отнасят несправедливо, той започва да се чувства обиден. Обидата е отговор на оскърбление, огорчение, причинена болка, загуба на самоуважение, насилие във всичките му форми, било то физическо, вербално или инструментално. Обидата по своята същност е дълбоко потискан гняв. А гневът, води до проява на агресия, а не в редки случай до сляпа ярост, при която човек се ръководи единствено от инстинктите си и може да извърши най- тежко престъпление, за което след това да съжалява цял живот.

Дълготрайнато обида предизвиква язва на стомаха и на дванадесетопръстника, тумори, обриви и главоболие, мигрена и др.  Когато човек смята, че има недостатъци, той се настройва агресивно и към себе си.

Човек трябва да се научи да приема себе си като уникална частица от Вселената. Да обичаш себе си означава да премахнеш всяка форма на насилие и агресия спрямо себе си, да се изчистиш от чувството за вина, от недоволството към себе си, от самосъжалението. Обичта към себе си е свързана с уважение към собствената личност, с приемането на това, което си получил, като дар от Бога, като една неповторима и частица от него. Бог е любов. Всеки човек, които срещаме в живота си, носи за нас ценна и важна информация. В живота няма нищо случайно. Всяка среща може да бъде превърната в лично откровение.

Производна на обидата и гордостта е отмъщението. Желанието за отмъщение води до травми, парези и нещастни случаи. Ядът е емоция, породена от неуспехи и поражения.  Той води до натрупване на подсъзнателна агресия, към себе си, която от своя страна отключва поражения в черния дроб и в бъбреците. В живота няма успехи и неуспехи, а резултати. Ако един резултат не ни устройва това означава, че нещо трябва да се промени в начина ни на поведение, което ще доведе до различен резултат.

Дълготрайното разочарование води до ракови заболявания, туберкулоза и до болести на половите органи. Правенето на избор  е свързано не с чувството за вина, а с поемането на отговорност. Поемането на отговорност, създава нови поведенчески модели, променя начина на мислене и отношението към живота и света.  Всеки човек на даден етап от живота си прави такъв избор, на който е способен и за които е готов в определения момент. Човек винаги избира как, с кого и по какъв начин да извърви своя ПЪТ. Той може да върви по своя път, като се самобичува, самоосъжда, презира и осъжда себе си и другите. Може да върви изпълнен със злоба, омраза, да сее интриги, да създава сплетни, клюки и всичко това, което носи в себе си, ще стига до другите и ще се връща отново и отново при него. Разрушителните мисли и чувства привличат подобни на себе си. Положителните и съзидателните мисли и чувства също. Много хора постоянно са недоволни от  себе си, от другите, от обстоятелствата, от времето и въобще от всичко. Те ежедневно се самонаказват и вгорчават своя  живот и този на околните. Често това е породено от комплекси за малоценност, ниска самооценка, вина или страх. Постоянният страх води до язва, хипертония, натрупва стрес и привлича недоверие в хората и заобикалящия ни свят. В основата на страховете е липсата на доверие към себе си, към другите и към света изобщо. Доверието е производно на вярата. Ако човек иска да прогони страха, трябва да се вгледа в себе си и да намери причината, която го поражда. Тя винаги е скрита вътре в човека и в преживяното от него, в убежденията, във вярванията му  и във формирания му мироглед.

Една от причините за страховете е вкопчването силната привързаност към нещо. Човек може да се „вкопчи” във всичко – в материалните неща, в друг човек, във връзка, в идеал, в идея. Ако съумее да превърне в средство за живот материалните неща, а не в цел, той може да се освободи от вкопчването /фиксирането/  към определената в неговото съзнание и личност ценност, която обаче би могла да е пагубна за него и за живота му.

Всичко ценно трябва да бъде средство в живота, а не цел.  Подтискането на обидите, гнева, омразата и раздразнението, дълготрайно натрупаните негативни мисли водят до загуба на радост от живота. Водят до униние, което отключва тревожни прояви и депресия.

Користолюбието се проявява в желанието за облагодетелствуване за сметка на другите. То винаги е съчетано с лицемерие и завист. Завистливият човек е изнервен, неспокоен и винаги недоволен. Користолюбието, завистта, измамата, лицемерието и ласкателството са производни на горделивостта. Те натрупват  както вътрешна, така и насочена към външния свят  разрушителна агресия.

Ревността е едно от най-пагубните чувства. Чувство, което убива любовта, разрушава взаимоотношенията и води до сериозни заболявания.  Личната история на всеки човек се създава от събитията, опита и взаимоотношенията в живота му. Подсъзнанието съхранява цялата индивидуална /лична/ информация. Съзнателното отношение се променя и обогатява постоянно, но подсъзнанието запаметява всичко преживяно и оказва влияние върху живота на индивида. Човешкият мироглед се формира отначало под въздействието на родителите, училището, обществото, медиите. С течение на времето се превръща в подсъзнателна програма на поведенчески модели, която би могла да бъде съзидателна или разрушителна.

Подсъзнанието съдържа в себе си и информация за всяко събитие, което се случва във Вселената. Болестта е сигнал за нарушаване на  хармонията и равновесието с Вселената. Всяка болест е предупреждение за належаща промяна и необходимост от ангажиране да поемане на лична  отговорност за живота си. Когато човек иска да се откаже от някой вреден навик, най- лесно това става, ако си създаде друг, но полезен навик.

Болестта  е такова състояние на тялото, което дава сигнал, че има нарушение на цялостта, или дисбаланс и липса на хармония между психично /духовно/  и физиологично / физическо/ ниво. Симптомите й са физически израз на психични, дълго време не разрешавани  конфликти.

Човек се разболява, когато наруши единството и хармонията в себе си, когато допусне да се разкъса цялостта му между психично, физично и ментално ниво.

Човешко поведение, дълготрайни емоции и мисли, които отключват болестта

-  Главоболие – Претоварване, лицемерие, подценяване, самокритика и критика, страх, липса на доверие. Несъответствие между мисли и вътрешно поведение
 - Мигрена – Стремеж към съвършенство, постоянно осъждане  и критикуване, обвинения, неизказани самообвинения, самонаказване, комплекс за малоценност, вина
 - Амнезия – Страх , бягство от живота.
 - Тумор в мозъка – Упорито отказване да приемаме света на другите, стремеж към подчиняване на другите.
 - Невралгия – Нарушения в общуването и във възприемането на околния свят.
 - Радикулит – Страх и безпокойство свързани с пари, финансови притеснения, притеснения за бъдещето, поемане на непосилен товар.
 - Инсулт, парализи, парези – Непосилна ревност и омраза, съпротива срещу живота и съдбата, отстояване на възгледи и мнения с агресия, неприемане на гледната точка на другите, неудовлетвореност от живота, от хората, агресия към света и другите, избягване на отговорност, парализиращ страх, ужас, сдържан, подтиснат гняв неумение за изразяване на любов.
 - Епилепсия, гърчове, спазми – Силно психично напрежение, подсъзнателен страх, мания за преследване, вътрешна борба, високи нива на подсъзнателна агресия, ненавист, омраза, презрение, ревност
 - Хиперактивност – Липса на безусловна любов в детството.
 - Безсъние – Страх, безпокойство, борба, суета, чувство за вина.
 - Уши – Нежелание за чуване или неумение за вслушване в мнението на другите, нежелание за възприемане на казаното от другите, страх, силно изразено неприемане на някого или нещо.
 - Очи – Омраза, злоба, гняв към нещо или някого, когото не желаем да виждаме, злоба към някого, натрупана душевна болка,  дълготрайни обиди, нежелание за прошка, блокиране на чувствата.
 - Стенокардия – Неудовлетворена любов /към себе си, към близките, към околния свят/, стари обиди, ревност, жалост и съжаление, страх и гняв, страх от самотата, липса на любов и радост, игнориране на себе си, негативна нагаласа по отношение на другите и света.
 - Атероклероза – Липса на радост, съпротивление и напрегнат начин на живот, инат.
 - Хипертония /високо кръвно налягане/ – Вътрешно напрежение и съпротивление, породено от страхове, недоверие, нежелание за приемане на ситуациите, потискане на истинските чувства.
 - Хипотония /ниско кръвно налягане/ – Липса на вяра в собствените сили, дълготрайна борба и съпротиви.
 - Разширени вени – Претовареност, липса на удоволствие от живота, от творчеството, страх от бъдещето.
 - Тромбоза – Спиране на развитието, стрес от вкопчване в догми и погрешни вярвания.
 - Анемия – Липса на радост в живота, страх от бъдещето, комплекси, вкопчване в стари обиди, пагубни мисли и емоции.
 - Пневмония – Отчаяние и умора от живота, незараснали емоционални рани
 - Бронхит – Неизказан гняв и дълготрайни претенции, невротична атмосфера на живот.
 - Астма – Подтиснато ридание с източник конфликт от детството, силна зависимост от външни фактори, неспособност за самостоятелен живот, страх от живота.
 - Туберкулоза – Дълготрайна депресия и тъга.
 - Гърло, ангина, ларингит,  фарингит – Отразява състоянието на взаимоотношенията с близките хора. Преглъщане, подтискане на гнева, страх от изразяване гласно на мислите, липса на самоизразяване.
 - Херпес – Трудно възприемане на нови идеи и мисли, неизказани гневни и тъжни мисли.
 - Язва на стомаха и дванадесетопръстника – Затруднена способност за преработване на идеи, стопиране пред нещо ново в живота, дълготрайна неопределеност, натрупани чувства за обреченост, неумение за обмисляне и  приемане на промяна, страхове, уязвено самолюбие, дълготрайно желание за доказване на нещо, дълготраен свръхконтрол, неистов стремеж към власт, страх от неуспех, неприемане, дълготрайна враждебност и отвращение към нещо или към някого, гняв, обида, злоба, чувство за безизходица.
- Черен дроб – Потискан дълготраен гняв, раздразнение или озлобение към нещо или някого, горчиви мисли, постоянно оплакване и самооправдание.
 - Камъни в жлъчката – Дълготрайно натрупвани горчиви и гневни мисли, гняв и гордост, раздразнение, нетърпение и недоволство от нещо.
 - Задстомашна жлеза, панкреатит – Дълготраен гняв и усещане  за безизходица.
 - Диабет – Стрес, горчива мъка, наличие на дълготрайни тревоги, липса на радост.
 - Камъни в бъбреците – Материализирани дълготрайни потискани агресивни емоции, гняв, чувство за неуспех и тревога, нетърпение, възмущение към околните силна зависимост от тях.
 - Наднормено тегло – Дълготраен страх, необходимост от защита, неудовлетворение и нехаресване на себе си, самокритичност, липса на обич към себе си, скрит гняв и нежелание за прощаване на нещо.
 - Артрит, ревматизъм – Дълготраен перфекционизъм, стремеж към съвършенство, високи очаквания към околните и от себе си, недостиг на любов.
 - Болки в кръста – Силни емоции, свързани със страх за пари и материално благополучие, усещане за дълготрайно носене на непосилен товар
 - Заболявания на краката – Емоции свързани със страх от бъдещето, липса на цел в живота.
- Алергия – Знак за липса на емоционален контрол, раздразнение, обида, яд, гняв, неприемане или отхвърляне на някого или нещо.
 - Екзема, невродермит – Краен антагонизъм, отхвърляне, отричане, неприемане на някой или на нещо, психически сривове, силен стрес.
 - Псориазис – Силно чувство за вина и желание за самонаказание, възникнали след силни стресови ситуации, психическа натовареност при което биват унищожени чувството за доверие, любов и безопасност.
 - Изкълчвания – Гняв и съпротивления, силна обида, огорчение, желание за отмъщение.
 - Рак – Дълго стаяваните обиди, гняв, стреса и желание за отмъщение отключват болестта, горделивостта и породеното от нея високомерие, чувството за вина, постоянното осъждане и презрение  натрупват негативни емоции, които съчетани с психотравматичен стрес водят до ракови заболявания.
 - Алкохолизъм  – Силен емоционален стрес неумение за поемане на отговорност, дълготрайно натрупан страх, омраза, ревност, обида, отчаяние, яд, чувство за малоценност, липса на любов и внимание. Много хора използват алкохола, като начин за освобождаване от физическо и психическо натоварване, като бягство от реалността и от проблемите.

 (http://www.psiholozi.com)

Новородено в семейството

Някои родители питат как да“премахнат” ревността и агресивността…. Но аз искам да обърна внимание на факта, че във всяко оценено от нас деструктивно състояние се крие и градивен елемент. Ще се опитам да представя, макар и кратко, как агресивността и ревността са естествени за всички възрасти и щом ние ги изпитваме, как си представяме да ги „няма” при децата или да ги „премахнем“…

Важно е да ги приемем като част от Аза и да помогнем на детето да ги разпознава и облагородява. Има малки и простички неща, които могат да се използват от родителите, за да случат чудеса за всички в семейството. Но, за да можем ние като добри родители да заговорим за агресивността в децата ни, е полезно първо да сме приели същата в себе си и да сме открили начин да я сублимираме.

 Появата на по-малкото братче или сестриче в семейството е свързано със силни и често объркващи за по-голямото дете чувства. Това е моментът, в който то за първи път открива ревността и всички свързани с нея негативни емоции като гняв, агресия и дори омраза към новия обект на майчината любов. Тези чувства объркват детето, което е чакало с нетърпение новия член на семейството. С появата на бебето конфигурацията на родителското внимание се променя и това се изживява болезнено от всяка кака или батко, независимо на колко години му се случва. Затова, ако търсиш идеалната разлика между първото и второто си дете, това е почти невъзможно да се случи. Дори при много голяма разлика от близо десет години, децата преживяват „преразпределението“ на майчината обич и може да посрещат промяната с различни „объркани” реакции, като например да спадне успехът им в училище, да саботират неспазване на семейните правила, да започнат да се държат незряло, да се изолират или да са прилепнали за бебето и да искат да го обсебят за себе си като“любима играчка“… И  всичко с цел  да привлекат внимание, да върнат „погледа” върху себе си.

Ревността е нещо естествено и е част от емоционалния поток. Всеки един от нас е изпитвал това чувство още от детството си. Не бива да се страхуваме от появата на ревността.Когато обичаме ,ние ценим и пазим любовта на другия за себе си. Харесва ни когато някой ни обгръща с любов и внимание, нормално е да страдаме когато я губим или по-някаква причина намалее. Това е естествен процес на „ психичен траур”по загубеното. Децата също преживяват по-свой начин тези моменти. Те са много сетивни и улавят всяка  емоция, скрито чувство и страх. Откривайки в поведението на детето агресивна, ревностна проява,не се плашете от нея, защото така ще засилите тревогата у него, че си позволява да я изпитва. В този момент детето психически е атакувано от чувството си за вина, че ревнува от малкото бебе, но и страда по загубата на „цялото„ внимание на любимия родител. Това е психичен конфликт и детето ще трябва да се научи да се справя. Нека родителят, знаейки какво се случва в детската душа, знаейки, че това е естествен процес, да остане спокоен, с увереност и усмивка да предаде това спокойствие на развълнуваната детска психика. За този процес е важна комуникацията, разбирането и приятелския подход за помощ от страна на родителя към по-голямото дете.Не подценявайте децата, те всичко разбират. Не се оплаквайте и не говорете лоши неща за децата си, дори и когато ги няма и сте сигурни, че не ви чуват. Те ще разберат за тази ви нагласа и ще свържат промяната ви с появата на бебето и при тях ще се появи фантазията, че го „ругаете„, защото искате да го изолирате, че не го обичате толкова. Говорете с децата си за хубавото и за лошото, за полезното и плашещото, говорейки ще намерите заедно начин да преодолеете трудностите. Винаги обръщам внимание за ценността на езика и въвеждане на детето в откровеността на словото. Родителите да не се плашат от своите раздразнения и гневност, защото бебешкият ритъм е натоварен, но по-голямото дете не носи отговорност за това и вашето изискване и казване  често  на изречения като: „ Не прави така „  само го натъжава, а не му помага.

Още в процеса на бременността е хубаво родителите да подготвят детето за промяната, която ще настъпи- появата на нов член в семейството.  Да му се обясни, че ще има и друго дете, което ще получава майчина любов и ласки. За детето би било хубаво да чуе в такъв момент: “ обичта към теб ще си е пак голяма, но и по-зряла, защото ти си навлязъл в света на възрастните, а бебето не знае за много от нещата, за които ти знаеш, но ще ми помагаш да го учим…“. Деветте месеца е важен период , който  да бъде използван за постепенно преодоляване на прекомерната привързаност на по-голямото към мама и въвеждане на символично второто бебе в тяхното семейство. Символично, защото то не е реално още, а само го припознаваме чрез думите, които чертаят образа. Бащата може много да е в помощ в тази ситуация, когато детето иска отново да „залепне“ за мама, защото знае за идването на „конкурента“. Засилване на връзката на по-голямото дете с бащата, с който да си говорят за трудността им (защото тя важи за всички), за хубавите моменти и те  да си правят своя игра, ще намали страховете. Така може да има градивната илюзия - „ Добре, мама я нямам по същия начин, ама с татко сме повече заедно , а бебето не е с него така, както съм аз….“ Ние самите не сме подготвени за родителството и се сблъскваме с външните трудности при отглеждането и вътрешните битки за незнанието и желанието да си Аз за себе си, а не само Аз, раздаващ се за другите.

Хубаво е повече роднини да се включват в подпомагането на семейството. Полезно ще е за каката или баткото  да започнат да прекарват повече време с таткото, с баба, дядо или друг близък човек. Това ще бъде един преходен период на установяване на липсата на майката, особено ако до този момент предимно майката се е грижила за единственото си дете. Така то ще се приучи да намира други значими обекти, които да бъдат заместители на майчината любов, да припознае други авторитети и приятелски партньорства с тях. Да намира удоволствие и общуване с другите, така детето може да „прелее“ част от негативните емоции, като ги споделя с другия възрастен.

В очакване на бебето, може майката да въведе „преходен обект“ - мече, кукла, одеалце или възглавничка за гушкане, към които детето да пренесе любовта и ласките си. Това важи за малките деца, които все още силно привързани към мама, а бебето вече идва. Така то постепенно ще преодолее нуждата си от прекия телесен контакт с нея, на който е свикнало . Това може да помогне на детето да се справи с липсата на мама, която неизбежно ще се случи в идващите месеци. Този подход ще бъде успешен особено, ако детето вече е навършило 2 години. Този преходен обект нека носи уханието на мама и нека тя разкаже приказна история за него и връзката с детето. Така чувствените майки ще проектират част от себе си върху въпросната играчка и тя ще се превърне в заместителен обект, защото нейните думи, мирис и ценност са проектирани в играчката, която вече не е просто играчка, а психично спокойствие и презареждане.

Важно е говоренето с детето. Ситуацията никога няма да бъде като преди и е хубаво открито да се обясни това на по-голямото дете, да изпреварят родителите вълната на неговите чувства и  да му разкажат какво вероятно ще изпитва в неговата динамика на радост и тъга.  Така на детето се дава възможност да се успокои от своите страхове, да се довери на родителите, които са искрени, да разбере, че то не е по-лошо дете, затова че понякога „мрази“ бебето и не го иска… Та нали то  е пряк конкурент за любовта и ласката на мама. Когато отнемате нещо на детето с което то е свикнало и му харесва, намерете алтернатива за ново удоволствие, за нов опит в преживяването с вас. Отделяйте време да останете сами с по-голямото дете и преживейте нещо любимо заедно с него. Важно е в този момент мама да е отворена и гледаща само към него, без да въвлича в тази тяхна среща нейна работа, грижата за бебето. Макар и за малко,влезте в неговия свят и останете там. Харесайте го такова каквото е, покажете му, че разбирате страха и гнева в него. Та нали и ние изпитваме същото като възрастни , уж по-знаещи, но независимо от възрастта всички имаме еднакви слабости и страхове. Дори споделете на детето си, че самите вие понякога сте уморени и не знаете, гневите се дали било на него, на бебето или на партньора си. Не се крийте зад фалшиво лице, че се справяте винаги със всичко. Така децата страдат от съмнение, че никога няма да станат добри и успешни като вас… Не се фиксирайте само в учене, свършени задачи и задължения за детето, нещо като проверка за свършения ден, така се губи емоционалната жива връзка. Знам, че в един момент от многото задачи и отговорности се плъзгаме по тази линия на общуване със значимите си хора. Намирайте време за творческия, приказен, фантазен свят на децата си. Оставете се децата да  ви въведат в магията на чудесата, това ще е полезно за вас.

Не се страхувайте от детската ревност, тя има своите градивни аспекти. Ако нейната проява не отива в някакви разрушителни крайности, това е нормална реакция на претърпяната загуба на майчиното внимание. За да се научи детето да се справя с подобни ситуации и да бъде успешно като възрастен, то трябва да изживее тази емоция и да успее да се справи с тези чувства, естествено с помощта на родителите. Позволете на детето да прояви негативните чувства, така те ще намалеят и ще видите какво се случва истински с него. Така ще се  научи, че оттук нататък в живота си не може да употребява цялата любов, че тя се разпределя и между други хора и в това няма нищо заплашително.  Това е идеята за полагане на здравословни граници. Детето ще се научи , че едно удоволствие не е вечно, че не притежава родителя, че не винаги ще получи всичко на мига. Но за тази цел е важно детето да има изградена сигурна привързаност с родителя, искрена партньорска връзка с него, ефективна комуникация и еднакви правила за всички. Родителят е пример със себе си и действията си за детето. Понякога родителите не си дават сметка, че изискват от децата неща, които те самите не правят.

В този смисъл може да се говори, че детската ревност е градивна, защото е едно предизвикателство за детето, което му дава шанс да натрупа опит и да бъде креативно  при справяне с трудностите в бъдеще с помощта на „опорния обект-родител”.

Какви възможни сигнали и проявления на  ревността при децата може да наблюдават родителите:

-  Започват да се държат на по-ниска фаза от тази за развитието им. Съзнателно регресират на нивото на бебе, за да получат грижите, вниманието и любовта, които получава по-малкото (например: започват пак да се напикават, да говорят неправилно, това е при по-малка възраст)

- Отказват да правят неща, които вече са усвоили, могат да нарушават вече усвоени правила, с цел саботаж, както те се чувстват с появата на бебето.

- Проявяват завоалирана или явна агресия към бебето (бъркат му в очите, щипят го, ударят го с играчки и др.)

-  При по-големите може да се прояви силен инат, капризи и отказ за изпълнение на родителските желания, спад на успеха.

-  Да се конкурират с бебето, като търсят еднакво отношение и говорене с него…И много често в тези ситуации родителите казват: „Ама ти не си бебе, за да се държиш така, моля те, порасни най-накрая…“

-   Може да си нарушат учебния процес, за да привлекат внимание

-  Правят опити за завръщане в леглото на мама под някакъв вероятно измислен предлог.

Какво могат да предприемат родителите, които са в ситуация на ревност или затваряне на детето вследствие на появата на бебе в семейството:

-  Опитайте се да му покажете алтернатива в новата ситуация, да припознае цеността си, не да вижда само тази на бебето. Обръщайте повече внимание на добрите му страни, в какво детето е успешно, какви са силните му страни . Открийте му нов аспект в отношенията ви, който да изтъкне ценността на по-голямото дете като партньор на мама. (Например възлагането на по-отговорна задача при дадено занимание, откриване на нови игри, любими развлечения във времето, когато мама не е с бебето.)

-  Развивайте вътрешните му творчески таланти, работа със занаяти и спорт.

-  Детето има нужда от присъствие на мама само за него, миг на „свързване“ чрез разговор преди лягане, четене на приказка или игра  или разказване на измислени истории.

- Важно е да му се назоват чувствата. Достатъчно добрите родители обясняват това което наблюдават.Така ще помогнете на детето да заговори за това, от което се плаши и се страхува, че ще го накажете за тези чувства . Детето усеща надигащата се агресия в него и се страхува от нея - изпитва вина

- Авторитетна намеса на друг възрастен и най вече приятелската намеса на бащата като значим обект , който подпомага отделянето с повече присъствие и споделяне.

Психология на бебето и общуването му със света

Разглеждайки значението на връзката майка - дете, централно място в психологията заема привързаността и каква роля играе за личностното развитие за детето. От самото си раждане човек се стреми към свързаност с някого. Теорията за привързаността се опира на обратната връзка, която регулира поведението на индивида, дава му знания кое е правилно и кое не.

Базата на привързаността се полага в детството, но тя има своето отражение и влияние в зрелия период от живота на човека при изграждането на партньорства и интимни връзки.

Обикновено поведението на новороденото, неговият продължителен сън, плач, ”безсъзнателно” състояние изкушават да се мисли, че то е пасивно или безучастно в изграждането на интимната връзка с майката.

Но детето много скоро след раждането показва дадености, с които влияе върху нея, както и способност да разпознава познати лица и гласове. В тази „интимна среща с майката” то развива идеята за себе си и какво могат да направят двамата след раждането чрез различните взаимни обмени на слово, емоция и физическа защита.

Отрано се забелязва, че бебетата общуват със своите майки, като привличат техния поглед, поддържат контакта с очи чрез различни жестове и звуци и при желание сами го прекратяват, отмествайки погледа в страни. Те притежават чувствителност към тези, които се грижат за тях, стремят се към близост и търсят внимание, използвайки достъпните за тях средства на общуване чрез усмивка, плач и гукане.

Усмивката е едно от основните средства за поддържане на взаимността. Тя се появява твърде рано, през 3-4-та седмица, и е свързана  със спонтанен израз на определени вътрешни състояния (когато бебето се чувства удобно или по време на сън). Това е първият психологичен организатор, когато детето се усмихва на конфигурацията "лице", без да има представа за обекта. 

Неразпознавайки още майка си, то би се усмихнало на всяко усмихнато и приветливо лице. За новороденото образът на майката е мирис, гърда-кърма и език-глас. В този период малките насищат сетивата си с опит и трупат чрез тях приятни или не преживелищни моменти. Гласът на майката(чрез песен, разказ, емоционална изказана игра…) е основно средство за успокоение, усещане за присъствие на сигурност и учител-проводник  на този нов за бебето свят.

Едва през 8-та седмица усмивката е траен отговор на различни външни въздействия като гласа на възрастния, лицевата експресия и неговата усмивка, има разпознаване и предпочитание към грижещото се лице, идеята за познато и ново. Тази избирателност може да се наблюдава още след 6-ия месец на базата на емоционалния контакт с майката. В този период настъпва нов стадий в развитието на психологическата организация на бебето. Майката вече се възприема като отделен либиден (значим) обект, който се посреща с много топлота, радост и усмивки. Появява се тревожността от загубата й, което води до образуването на втория психичен организатор, когато детето реагира със страх и плач от непознати.

Плачът е другото средство, с което детето може да влияе върху поведението на възрастния и да комуникира с него. Плачът изпълнява различни функции. С него могат да се изразят вътрешни състояния (глад, болка), да се предизвиква отзивчивост от страна на околните и да се вземе контрол над тях.

Много психолози и терапевти са се опитвали да открият дали съществува някаква връзка между отговора на майката и плача на детето - това така важно ранно общуване. Те откриват, че бебето използва плача, когато всичко друго, с което може да привлече вниманието на възрастния, остава без отговор. Бебетата, към които било проявено повече внимание и грижа, плачели по-малко. Когато те били оставяни сами и без внимание, започвали отново да плачат. Майчината чувственост и отзивчивост е моделираща сила за плача. Когато бебето овладее нови способи за поддържане на взаимността, за привличане на вниманието, то не използва така често плача. Честия плач може да се разгледа и като поведенчески „симптом“, който бебето проявява като комуникация, с която цели да покаже, че някъде в емоционалния свят на семейството нещо не е наред. Например, една депресивна или тревожна майка, която е обзета от несигурни, негативни чувства или конфликт в двойката, или влизането на  някоя баба в семейството с цел да помага, но тя сякаш започва да командва и да определя правилата в грижите, така родителите символично са изместени и бебето страда… Плачът има различна интензивност и майките имат вродено чувство да разпознават тревожния плач, но само ако те са спокойни в грижите за детето. Нека майките също знаят, че по един такъв леко „креслив“ начин бебета заявяват градивно Аза си. Така сякаш казват: „ Аз съм тук, мен ме има и аз не съм само тяло, за да ме повиваш, обличаш и храниш, Аз съм и емоция, личност, душа, които имат нужда от език-думи, които да развиват желанието ми към живота и сигурната привързаност към теб, мамо…“

Така идва и гукането като отговор от страна на бебето, което несъзнавано желание да повтори думите на майката или да изрази себе си в една позитивна връзка с нея. Сякаш иска да й каже: „Благодаря ти, мамо, за грижите, които ми даваш…“ Този език идва, когато бебето усеща, че е стимулирано, търсено и разбирано, разбира, че се обръщат към неговия Аз, говори на личността му. Бебета са личности, които разбират всичко като нас, но го разбират през филтъра на сетивата и всеки опит на удоволствие или неудоволствие се отпечатва в психичната карта на детето. Всяка дума с градивно или деструктивно отношение изгражда Азовата визитка на детето. Така детето развива своя психологичен-емоционален живот, който е динамичен и жив.

  Ако майката е по-мълчалива, стреми се да пази тишина на детето, за да не плаче и да не го превъзбужда, ако тя самата е тревожна, не допуска хора до бебето, не разказва и не назовава нещата, които са около него и значимите между тях усещания, детето ще остане също така мълчаливо и дистантно. Ще избере затварянето в свой собствен свят, който може да стане неразбираем за околните. По-този начин ще се наруши връзката на свързване на Аза с обектния значим свят и ще е нужно време на системата, за да намери нов път за намиране и свързване по между си.

Има майки, които реагират механично, съпроводено с крясъци в общуването, изказват противоречиви послания, което издава тяхната несигурност и търсене на собственото спокойствие и комфорт, без да отчитат детските потребности и желания. Други присъстват и се грижат за детето, но с една трайно изявена безчувственост, която се усеща от него като студенина. Тази „мъртва” психически майка може да предизвика чувство за вина, безнадежност и дори депресия у своето дете. Депресията при майките е по-често скрита и замаскирана, но може да бъде дълбока и разрушителна за всички. Те трудно стигат до тази истина,че имат сериозен проблем и затруднение, което създава гореописаните образи на поведение и реакции, които могат да скъсат емоционалните връзка между майката и детето, като ги отдалечи.

Мисля, че не толкова физическият контакт, носенето на детето и задоволяването на нуждите са определящи за неговата сигурност и спокойствие, колкото емоционалният и езиков обмен между детето и майката. Нейната чувствителност и отзивчивост играят важна роля за изграждането на сигурна привързаност и стимулира символичното въплъщение на желаещия субект у бебето. Така детето ще расте сигурно, любопитно и търсещо в живота и заявяващо себе си без страх. Вярвам, че дълбоката и трайна привързаност и здравият Аз - образ у детето, се изграждат не в определен ден, а ден след ден, в продължение на много време, не само при телесният допир, но и от “глада за стимули” (уникалното общуване чрез пеене, игри и приказни истории и назоваване на детето за всичко случващо му се), чрез които майката храни психиката на своето дете.

Темата с възпитанието е важна за родителите, те се стремят да възпитат децата си като добри и успешни. В ролята си на родители е естествено да грешим, защото не сме перфектни, но е хубаво да приемаме това и де сме способни да говорим и назоваваме грешките и трудните моменти, само така те ще се превърнат в градивни следствия, както за нас, така и за децата ни. Често обаче избираме да замълчим, да се покрием, да се направим, че е минало и така се създава уязвимост и усещане в децата, че родителите като големи са с повече права от децата. Сякаш последните са изпълнители на  изискващите възрастни и изпълнението ги определя като добри или лоши.

Размиването на границите в семействата и размяната на ролите води до объркване и дори разпадане на системата, което активира много конфликти и симптоми в една семейна структура. Желанието за контрол и индивидуалност е толкова изявена, че цялоста на системите е заплашена.

Защо е трудно да изградим искрени отношения, които определят равно достойнство на мъжа и жената, на възрастните и децата? Достойност означава откритост и уважение към различията ни, което предполага да се откажем от контрола за власт и свързаните с него нагласи за правилно или неправилно, трябва или не трябва... Ние като възрастни, просто повтаряме модела от детството,чрез който сме израстнали. Целта не е да обвиним родителите, че ние страдаме  или сме неуспешни, а да се поучим от това знание и да развием желаното ново, което не сме успели да научим от родителското ни семейство. Няма смисъл да ги виним, защото те някога са били деца и са възпитавани със същия модел, от който ние сега се оплакваме.

Нека знаем, че децата са компетентни и дори в някои отношения са повече знаещи от нас. Те могат да са в роля на наши учители, за да ни покажат това, което не виждаме за себе си. Това те го правят със своето поведение, начин на общуване и дори симптом. Децата ни дават обратната информация, която ни е нужна, за да възстановим собствената си изгубена сигурност и ни помагат да променим неплодотворните си, лишени от обич, саморазрушителни модели на поведение. Да се учим от децата си по този начин е ниво на мъдрост и отвореност за приемане на различноста. Да постигнем такъв диалог, какъвто много родители не съумяват да установят и с други възрастни - искрен диалог на основата на равно достойнство и уважение към целостта на другия.

 Лошите навици в интимната връзка

Обикновено дългогодишната интимна връзка и лошите навици вървят ръка за ръка. Не че в началото й, двамата партньори са идеални.

Любовта заслепява негативните им черти, а еуфорията и емоциите правят всеки момент различен. И когато се опознаят, те (не)съзнателно дават път на рутината, самовглъбението и небрежността – лошите навици, които подкопават дори най-щастливата интимна връзка.

В хода на живота се случват всякакви обрати, поставящи едни ангажименти като приоритет пред други. И никой не твърди, че измежду всичките задължения и отговорности, легнали на плещите ти, трябва да бъдеш постоянно нащрек за нещо нередно във взаимоотношенията ти с любимия човек.

Идеята е, да не позволяваш лошите навици, характерни за двойките, които от дълго време са заедно, да се настанят трайно във връзката ви и да разрушат магията, която ви е събрала.   

А ето кои са те и как да ги пребориш.

·                          Занемаряване на външния вид.

Това, че двамата сте заедно от дълго време и той знае как изглеждаш без грим, не означава, че трябва да забравяш грижите за външния си вид. Да, животът тече – ти боледуваш, напълняваш, ставаш майка, остаряваш... Но любимият ти все още го е грижа как изглеждаш, дори и да не ти го казва. Затова си наложи  ежедневно да обръщаш повече внимание на себе си. Дори малката промяна може да има голям ефект.Така не само ще покажеш на любимия, че не си загубила женственото си усещане, но може би ще провокираш малко ревност и подозрения у половинката си.

·                          Отделяне на много време за странични занимания.

Разбираемо е, да имаш нужда от социални контакти, време за любими занимания и отговорност към работните ангажименти. Но когато всичко това ти е приоритет пред времето, прекарано с любимия човек, помежду ви ще започне да зее бездна. А скоро вероятно ще проличи и неговото неудовлетворение.

Затова се опитай да балансираш ангажиментите си и когато можеш, съчетавай нещата. Например се виждай с приятелки докато и той е с момчетата, ходете заедно на гости и наваксвай със задълженията одкато той гледа любимото си предаване. Правете каквото можете заедно и му показвай, че цениш присъствието му в живота ти.

·                          Пренебрегване на малките жестове на внимание.

Рутината често е основната причина партньорите да забравят за онези жестове на внимание, които изразяват привързаността и обичта им към другия. А именнно малките неща поддържат близостта и любовта живи и връщат тръпката във взаимоотношенията. Затова целувай любимия за поздрав и за довиждане, дори да сте се разделили преди половин час, обаждай му се да го питаш дали има нужда от нещо, което би могла да купиш на път за вкъщи, изненадвай го с любимите му ястия или просто със символично подаръче, докосвай го нежно, докато седите пред телевизора или някъде навън, благодари му в очите, когато направи нещо за теб.

·                          Постоянно критикуване и мрънкане.

Това е характерна черта на повечето представителки на нежния пол, особено в една дългогодишна интимна връзка. Да, с времето недостатъците на половинката стават все по-дразнещи и очевидни, но вероятно и ти не си перфектна.

Да търсиш вината в другия и да сочиш грешките му е лесно. Но не постигаш нищо друго освен да го отчуждаваш, а по-този начин повече да усилваш гнева си. Замисли се, че половинката ти може да се шегува за „постоянното опяване“ на приятелката на своя приятел, но да се намира в подобна ситуация няма да му е никак забавно. Помни, че винаги има различен начин да поднесеш критиката и недоволството така, че да постигнеш желания ефект, без ти да изглеждаш „лошата“.

·                          Сдържане на чувствата.

Премълчаването никога не води до положителни резултати в интимната връзка. Това, което не казваш, може да изложи отношенията ви на по-голямо изпитание от онова, което споделиш. Дори и да не е приятно за чуване. Затова се увери, че не позволяваш на проблемите (трудностите) да се изплъзнат без решение. Да, обикновено мъжете избягват дискусиите и решават конфликтите радикално. Но наистина е важно да разберат, че те допринасят по един или друг начин за дадено твое неудовлетворение (дори да не го осъзнават), което пък предизвиква определени емоции, и разговорът е начин това да се прекрати. За да бъдете и двамата щастливи и доволни.

·                          Игнориране на забавленията.

Знаем, че понякога истинският живот не ти позволява да се забавляваш. Но това не означава, че ти и партньорът ти не можете да вмъквате моменти на веселие между изпълнението на точките от безкрайния списък със задължения. Отеделете един час за някой сериал, поканете приятелска двойка на вечеря (когато децата вече спят), изпийте бутилка вино. Правете всичко, което поне за миг ще ви накара да забравите за ежедневната рутина.

·                          Сексът се превръща в навик.

Усетиш ли, че все по-често някой от двамата си намира извинение за интимните ласки в спалнята, а когато се случат, не носят очакваното удовлетворение, налице е потенциален проблем. В никакъв случай не позволявай на огъня да загасне. Да, разбира се, с времето силната тръпка и емоция от началото на връзката, преминава в по-спокойно и стабилно трептене, но страстта е още там. От теб зависи да я събудиш.

Еротично бельо, палави изненади, дори флиртуване с любимия мъж са достатъчни да го направят. Просто трябва да го правиш регулярно и с желание.

·                          Край на двустранната комуникация.  

Общуването е двустранен процес, в който двете страни говорят, слушат какво им се казва и реагират адекватно по същия начин. При много интимни двойки обаче, с течение на времето компонентът „слушане“ изчезва от комуникативния модел.

Дали защото мъжете имат навика (и способността) да се вглъбяват само в едно занимание (гледане на спортно предаване, например) и да се абстрахират от всичко останало, дали защото жените се възприемат като по-находчиви и всезнаещи, общуването се нарушава. А от там, и духовната връзка между партньорите в интимната връзка.

Помни, двустранната комуникация е единственият начин двамата да се усещате близки и да знаете какво се случва в живота на другия. И ако усетиш, че нещо не е както трябва, алармирай половинката си за проблема.

 С какво се свързват усещането за апатия и тъгата около Коледа и Нова година? Как е правилно да ги разбираме – като изостряне на вече налично състояние, или като новопоявяващо се страдание? 

  Депресията се появява по Коледа и мистериозно изчезва след празниците. Tогава човек е склонен да си прави равносметка за изтеклата година, изостря се усещането му за самота (на практика ние сме винаги сами, но рядко го осъзнаваме), остава насаме със себе си и формите на “бягство” като работохолизъм, свръхзаетост, среща с безброй хора, различни форми на забавления, пътувания и т.н. за момент са поставени на “пауза”, особено ако човек си остане вкъщи.

     В резултат на тази интроспекция се демаскират наслоените през годините потискани по един или друг начин тревожно-депресивни състояния, които обаче не са причинени от Коледата. Тя е изиграла по-скоро ролята на тригер, който инициира състояние, което вече носим в себе си.

    Може да се илюстрира например с малко познатата, но широко разпространена ажитирана депресия, която протича на пръв поглед “скрито”, защото най-особената й черта е умерено до интензивно-наситено усещане за тревожност.

    Хората с такава форма на депресия се стремят да са непрекъснато ангажирани – с работа, срещи, хобита, движение, сетивно пренасищане (храна, алкохол, филми, музика, фитнес, екстремни спортове и т.н.).

Какви са първите предупредителни сигнали, че е започнала депресия?

   Депресията може да се проявява с много лица, като се комбинират най-различни симптоми. Съпътства с висока степен на тревожност, която може да те взривява отвътре и да те кара непрекъснато да насочваш енергията и вниманието си към външна свръхактивност, като спасителен пояс от това състояние.

 Ноогенната депресия се характеризира с усещане на перманентна потиснатост, неудовлетворение, усещане “че нещо ти липсва и не знаеш какво”, въпреки че наглед имаш всичко, за което социумът е проповядвал, че дава “щастие”.

  В класическия си вид депресията се проявява с интензивно усещане на тъга, самота, неразбраност, усещане, че целият свят ти е чужд, че каквото и да правиш е безсмислено и изпразнено от съдържание.

    В по-крайните си форми може да се достигне до тотална апатия и пълна резигнация от живота за по-кратък или по-дълъг период от време, което сериозно може да се отрази върху качеството на живот. Като физически симптоми депресията може да се съпътства с безсъние или с много сън (понякога по 16 часа), безапетитие или тъпчене неконтрулируемо с храна, с липса на енергия и пасивност или усещане, че не те свърта на едно място.

Какви хора засяга този тип депресия (около Коледа) – имат ли значение полът, възрастта, социалният статус, образованието?

Има една много хубава мисъл: “Коледа е това време на годината, когато ни хваща носталгия по дома, дори когато сме си вкъщи”. Това, което ще кажа не се базира на социологични проучвания или медицински статистики, а на лични наблюдения.

    Към депресията, за която говорим са предразположени по-интелигентни, по-търсещи, неконформистки настроени личности. Това са хората, които търсят Отговорите на въпросите, съпътствали вечното човешко търсене:

-          Кой съм аз?

-          Има ли смисъл живота?

-          Какво е моето място във вселената?

-          Има ли живот след смъртта?

-          Мога ли да променя света и себе си към по-добро и т.н.

Историята показва, че по-креативните личности като творци, мислители, духовни лидери са били депресарани по природа и депресията ги е подтиквала да излизат извън зоната на сигурността и да поемат отвъд познатите утъпкани пътеки, познати до момента.

Замислете се колко от близките ви познати влизат в депресия. За далечните не говоря, защото хората умело са се научили да прикриват това състояние за да не ги помислят за луди.

Защото депресията е сигнал, който трябва нещо да ни покаже.

 Защо това е така?

 Защото човек се е отдалечил до такава степен от себе си, попивайки и прилагайки императивите, ултиматумите и шаблоните за живеене, които му диктува социумът, че това води до съответна реакция от страна на психиката му.

  Когато се страхувате тялото ви реагира с реакцията “борба или бягство”, отделяйки адреналин.

 Когато сте влюбени се чувствате на седмото небе, поради отделянето на окситоцин.

Когато не сте на пътя си и живеете живота на някой друг, самозалъгвайки се успешно години наред, психиката ни дава сигнал на депресия.

Депресията е алармен сигнал, че човек е в разрив със себе си.

Какво може да предприеме човек за себе си, за да не стига до депресия или, ако вече е факт, да я преодолее по-успешно?

Да преосмили живота си и да направи генерални промени в него!

И това е така, защото цивилизацията е в криза, не само икономиката. Това от своя страна е причина за фундаментална криза на личността, изразяваща се в дълбоката обърканост и незнание за това кои сме и постоянното себепотискане на това, което можем да бъдем. И за това има един виновник – социумът в съвременния му вид, налагащ безмилостния дух на затъпяващо консуматорство, бясна конкуренция, безмерна арогантност, нестихваща алчност, на явен и на духовен материализъм.

От какво зависи да се чувстваш щастлив в живота си, тук и сега?

 
  Посоката, към която се стреми човешката душа не е щастието, а свободата. Свобода от компромисите, свобода от наложените стандарти  на живеене, от клишетата за правилно и погрешно - все фактори, против които възроптава душата ни със симптомите на депресията.

Консултация за  бременни!

Бременността предизвиква огромна гама от емоции – от голяма тревожност, гняв и страх до вълнение, радост и нетърпеливо очакване. Повечето жени са изумени от силата на новите чувства, които се надигат в тях през този период. Други се страхуват ужасно от това, какво ще им се случва занапред и това е напълно нормално, тъй като те ще преминат през толкова силно и бурно преживяване – бременността . Да си признаеш страха е първата и вероятно най-важна стъпка да приемеш бременността и последващото раждане. За някои жени това е много лесно и естествено по пътя към родителството, докато за други страхът е толкова сложно преплетен с тяхно предишно преживяване, че им е трудно да разграничат настоящето от миналото. Ако това е ваше преживяване, тогава е много важно да изследвате и изразявате чувствата си пред себе си или пред собственото ви семейство и приятелите ви или дори да потърсите професионална помощ и консултиране. Бременността е периодът, през който много жени са готови на промяна. Чувствата са по-достъпни и могат да бъдат приети по-лесно. Важно е по време на бременността да достигнете до тези чувства, така че да може да ги осъзнаете и да ги приемете. Това ще ви предпази да не предадете страховете си на бебето след раждането.

Що се отнася до бащите, то те са различни в желанието си да се включат в процеса на бременността и раждането на партньорката им. Някои се радват да споделят събитията в тези процеси и са доста активни в отглеждането на бебето, докато други предпочитат да помагат по друг начин. Това са неща, които трябва да бъдат обсъждани през бременността, така че вие и вашият мъж да бъдете единомислещи и подготвени да задоволявате най-добре и на време нуждите на бебето ви. Като родители е изключително важно да можете да общувате свободно помежду си, да използвате времето си както за споделяне, така и да изслушване.

Кризи в семействата

Какво по-чудесно от това, ако взаимоотношенията в двойката са прекрасни през целия период на съвместно съжителстване? Звучи пожелателно, а и в повечето случаи не става така. С годините идват разочарованията, недоразуменията, настъпват кризи. Мнозина смятат, че раздялата е единственото решение, защото предполагат, че щастието е нещо, което възниква от само себе си. На голям брой двойки и през ум не им минава, че техните отношения трябва да се развиват, че те самите трябва да имат много търпение, докато постигнат желаното: доверие, стабилност, усещане за сигурност. По същия начин, по който човешката личност се развива, преминавайки през етапи на психологически кризи, семейните отношения имат свои кризи. Обикновено при криза в семейството започваме да се жалваме, да обвиняваме другия, като че ли така ще постигнем нещо. Доказването на вината на другия не върши никаква работа за подобряване на взаимоотношенията. Упреците, обидите, настървението още повече ни отчуждават един от друг и подкопават пропастта помежду ни.

Но освен като опасно състояние, кризата се разглежда и като състояние, което води до повишаване на потенциала за справяне. Промяната, която предизвиква, може да доведе по-нататък до засилване на индивидуалните адаптивни възможности и следователно като цяло да повиши нивото на психично здраве.
Всеки път, когато човек – самостоятелно или с подкрепа от други хора, успее да преодолее кризата, научава не само как да се справи с нея, но също така открива начини за предвиждането й и така намира пътища за избягването й в бъдеще. В този смисъл, всяко успешно справяне с криза представлява действие с профилактичен заряд по отношение на нови кризи, а за намаляване на последиците от кризата и благополучния изход от нея, решаваща роля играе своевременно потърсената подкрепа от специалист.

 Разстройства на психиката-какво трябва да знаем!

Високата честота на депресивните разстройства поставя въпроса кой и как трябва да разпознае онези състояния, които изискват намеса от страна на професионалист. Освен това не всички хора, които имат депресивни симптоми, разпознават състоянието си като дължащо се на депресия, а отдават проблемите си на умора, на някакво житейско неблагополучие или на телесно неразположение. От друга страна, малка част от тези, които разпознават симптомите на депресия, са склонни да се консултират със специалист. В клиничната картина на депресивното разстройство преобладават симптоми на тъга, нарушение на естествените влечения и срив на отношението към собствената личност. Хората, които страдат от депресия, са тъжни, с потиснато настоение, склонни към плачливост, постепенно губят интерес към нещата, които преди са обичали да правят (работа, хоби, срещи с приятели), някои от тях се изолират от близките си. При леките депресивни състояния описаните симптоми имат нисък интензитет и не възпрепятстват или възпрепятстват в малка степен способността на човека да се справя с всекидневните си задачи. При тежките форми на депресия обаче, симптомите са интензивни и мъчителни, последиците са свързани със сериозни рискове, а късното обръщане за помощ може да доведе до хронифициране на състоянието. Практиката показва, че с подкрепата на специалист, съществува реална възможност депресивните епизоди да преминат, а пациентите да водят продуктивен и творчески живот.

За пълноценното функциониране на човек от голямо значение е и балансът на емоциите му. Те изразяват отношението на човека към предметите и явленията от заобикалящата среда; към собствените му постъпки и постъпките на околните; към морално – етичните норми на обществото. Липсата на баланс на емоциите предизвиква емоционални разстройства, а те пък водят до психичен дискомфорт, отразява се на възприятията му, нарушават се социалните му контакти. Емоционалният живот на човека протича между полюсите на удоволствието и неудоволствието. Всеки е чувал за разрушителната сила на различните емоционални състояния. Един от начините за справяне е да успеем да победим негативната емоция, която се спотаява вътре в нас, като я преработим. И знаейки за възможното негативно влияние, да се научим да я управляваме в своя полза.

Невротичните разстройства са колекция от психични разстройства, основен източник на страдание на хората, техните семейства и обществото.

Фобии. Фобийните разстройства обхващат широка група от изживявания на страх, съчетан с различни други психични компоненти и означаван като тревожност. Тя настъпва при страхова ситуация или някакъв външен за субекта обект, които всъщност не представляват никаква опасност за околните. Тази тревожност може да се прояви като слабо безпокойство и да стигне до опасение, страх и до ужас. На преден план изпъкват водещи единични симптоми като сърцебиене, отмаляване, подкосяване на краката и др. На основата на тези симптоми се формира страх от смъртта, страх от полудяване. Фобийната тревожност често протича на фона на депресивно настроение, но то се появява като вторично след фобията. За фобийното разстройство е характерно, че субектът винаги се стреми да избегне срещата със страховата ситуация или поне този стремеж е основен признак.

Паника. Паническото разстройство представлява епизодична тревожност. Произлиза от гръцката дума Пан бог на страха. Не е свързано с определена ситуация, обект или обстоятелство и поради това е непредсказуемо. Изявява се със следните по-важни основни симптоми, които могат да протекат с различна интензивност: пристъпи на силен страх, придружени от тахикардия (ускорен пулс), чувство за задушаване, болки в гърдите, треперене, дереализационни и деперсонализационни разстройства. Често се наблюдават главозамайване, изтръпване на крайниците и мраволазене, пристъпи на горещи или студени вълни, прилошаване, страх от падане, от пътуване с превозни средства и др. Особено изявени са вегетативните симптоми. Може да продължи няколко минути, но може и да е по-дълготрайно. По-често се среща при жените.

Натрапливи мисли. При тези разстройства понятието натрапливост се отнася единствено и основно за натрапливи мисли и стереотипно повтарящи се движения и действия, известни под името ритуали. Това са мъчителни изживявания, които човек постоянно, но безуспешно се опитва да превъзмогне. Нерядко натрапливостите връхлитат изведнъж и завладяват цялото съзнание, стават център на психичния живот. Хората с натрапливости са раздвоени, или по-точно разстроени. Освен натрапливите си изживявания, те непрекъснато се опитват да си изяснят какво става с тях и откъде идва това нещо. Склонни са към размисъл и самонаблюдение и не споделят своите натрапливости с никого. Обхваща ги чувство за непълноценност. Липсват им сигурност и самоувереност. В тяхното съзнание непрекъснато се борят противоречиви мисли и съмнения. Себенеувереността ги кара да повтарят многократно едно и също действие и да се съмняват дали са го извършили по правилен начин. Така те изпадат в състояние на безизходност.

Стрес и дистрес. Стресът представлява примитивна реакция и тази реакция съпътства човека оттогава, откогато съществува и самия той като биологичен вид. На стрес са подложени всички - от новороденото до стареца. Когато човек се изправи пред някаква опасност, в неговия организъм се отделят вещества, подготвящи го за борба или бягство.Този механизъм, който в далечното минало е помагал на хората да се борят с хищниците или да се спасяват с бягство от тях, днес, когато обстановката изисква продължително напрягане на силите, се е превърнал в бреме и води до изтощение на човешкия организъм и до изчерпване на неговите приспособителни резерви. Това предразполага към редица заболявания. Твърде индивидуално за всеки човек е равнището на стрес, при което той се чувства добре и под което или над което вече е налице дистрес. Едни хора се чувстват по-добре, когато водят по-интензивен начин на живот, а ако им се наложи да водят по-спокоен живот, те изпадат в дистрес, и обратно: ако към хора, свикнали с по-монотонен живот, бъдат предявени по-големи изисквания, те също изпадат в дистрес. Симптоми, предупреждаващи за дистрес са безсъние, умора, безапетитие или лакомия, редуване на запек с разстройство, раздразнителност, чувство за неспособност за справяне с проблемите, безразличие към всичко наоколо, усещане за провал, самоосъждане и самобичуване, колебливост и неувереност, липса на чувство за хумор, ужас от бъдещето, неспособност за концентрация, страхова невроза, нервни тикове, главоболие, плачливост, гризане на ноктите, често изпотяване, импотентност или фригидност, сърцебиене, притеснения без конкретни причини и др.

Ниската самооценка лежи в основата на широк кръг проблеми, налагащи потребността от психологична консултация. Нерядко именно ниската самооценка е в основите на тревожността, на различните страхове, на депресията, на психологичните кризи.

При ниската самооценка човек си прави характеристика като цяло и това негово възприятие за себе си е негативно. В процеса на себеоценяване при тези хора, категорично отпадат отделните качества и характеристики на личността, някои от които могат да са изключително стойностни.

При негативното самооценяване, един умен и интелигентен човек, с добри професионални възможности и с много положителни качества като личност, би пренебрегнал явните си достойнства. Нещо повече – допълнително би подценил силните си страни и би надценил слабостите си.

Целта на психологическото консултиране при ниска самооценка е да помогне на човек да открие и осъзнае своите предимства, качества и силни страни, които той в повечето случаи сам скрива от себе си.